Минчо КОРАЛСКИ, изп. директор на Агенцията за хората с увреждания

Преди известно време излезе един анализ за проблемите на пенсионната система и за пореден път се разгоря дискусия относно хората с увреждания в България и техните права.

Първият и основен въпрос в този случай е много или малко са хората с увреждания у нас. Точен отговор ще получим към края на 2012 г. когато ще стартира регистърът за хората с увреждания. Но ако предположим, че в населението на България техният процент е около средния за Европа -16%, следва да се очаква общност от над един милион души. Така че притеснението за уж бързото нарастване на техния брой идва по-скоро от незнание и погрешна интерпретация на факти, отколкото от реалността.

Истината е, че към момента хората с увреждания се отчитат в различни системи и динамиката в тях дава различни резултати. Например рязкото нарастване на инвалидните пенсии след 2000 г. се дължи на промяната в Кодекса за социално осигуряване (КСО), която позволява получаването на част от социалната инвалидна пенсия с друг вид пенсия. Тази добавка е около 25 лв. месечно и естествено стимулира хората в пенсионна възраст да се освидетелстват пред органите на ТЕЛК . Подобен ефект изигра и увеличаването на пенсионната възраст - особено за хората с увреждания, останали без работа, за които инвалидната пенсия се оказва единствен доход.

Подобни процеси са протичали и в други страни - например в Холандия в средата на XX век. Нормално е хората да се възползват от правата, които им гарантира съответното законодателство. Това обаче не означава, че едно или друго нормативно решение увеличава или намалява броя на хората с увреждания. Наличието на определено увреждане или дефицит е обективен факт, който не зависи от това дали лицето е освидетелствано или не.

Например поради някои дискриминационни практики хората съзнателно укриват факта на своята инвалидност, за да не загубят работа си. Но от това не следва, че дискриминацията води към по-малко хора с увреждания. Техният брой, инвалидността въобще в най-висока степен зависят от условията, при които живеем.

Редица проблеми идват от това, че законодателството ни е превърнало решението на ТЕЛК  в универсален ключ към ползването на универсални права. (При това положение, разбира се, има опити за нерегламентиран достъп до ключа. Но това не оправдава обидните и непрофесионални квалификации, че едва ли не всички инвалиди са „менте".)

Водеща тенденции в Европа и света е да се разширява индивидуалният подход. Акцентът е върху нуждите на отделната личност, а не върху универсалните права на общността.

Всяка инвалидност има предистория. Редно е тя да може да се проследи в информационните системи, свързани със социалния и здравния статус на всеки гражданин. Така че единствената сигурна гаранция срещу корупция е точната и обективна информация, която ще се гарантира чрез въвеждането на „електронно правителство".

Сега липсата на електронно медицинско досие позволява фабрикуването на фалшиви епикризи и изследвания. Те могат да се проверят само в тежки и тромави съдебни и следствени експертизи. Така нито контролът е ефективен, нито е гарантирано спазване на правата на гражданите с увреждания.

В крайна сметка, след като България е член на ЕС и след като през 2006 г. ООН прието Конвенцията за правата на хората с увреждания, е добре да стартира широка обществена дискусия по една модерна политика за хората с увреждания.

в. Труд